Музиката като съдба

Да оставиш музиката да те води

Понякога човек усеща, че нещо е правилно, но живота го отдалечава от него. Но когато нещото е писано да се случи, колкото и да бягаш то постоянно е около теб, докато накрая не приемаш, че трябва да го обърнеш с цялото си същество. В началото на втори сезон на рубриката “Разговори за музика” Петя ни запознава с пътя към музиката на най-новото попълнение в екипа на Мюзик плей – китариста Драгомир Милев. Ако трябва да го опишем с няколко думи, бихме използвали очарователен, млад, талантлив, мотивиран, професионалист.

Здравей, Драго! Ти си най-новото попълнение в екипа на „Мюзик Плей“. Можеш ли да ни разкажеш за твоя път в музиката. Винаги ли си знаел, че това ще бъде твоята професия? Разкажи ни малко повече за първите ти стъпки 🙂

Драго: Здравейте! Не бих казал, че изобщо съм мислил за музиката като професия през първите години от ,,сблъсъка“ си с нея. Мисля, че бях на около седем или осем годинки, когато заедно с баба отидохме да приберем по-големия ми брат от урок по китара. Влязохме в последните минути от урока и като всяко малко дете, което иска да прилича на големия си батко, китарата ми стана интересна. На следващата година, ако не ме лъже паметта, и аз бях записан на уроци по китара, теория и солфеж. Спомням си как с една химикалка ме караха да повтарям ритмически фигури, изтактувани от учителката по солфеж, и мисля, че се справих добре.

Уви, сравнително бързо изгубих интереса си към класическата китара и към теорията. Не се упражнявах, нито си пишех домашните с голяма радост. На втората година учителят ми даде една пиеса с електрическа китара, която ми беше по-интересна, а на третата година свирих малко и на бас китара, но впоследствие се отказах.

Малко по-късно, в пети клас, се записах в ранна паралелка към ПМПГ „Св. Климент Охридски“ град Монтана, в която вече учеше и брат ми, и в която имаше наскоро създаден младежки духов оркестър с диригент Пламен Крумов. Историята се повтори, брат ми се записа в оркестъра и аз след него. На него му беше отредена бас флигорната. За мен казусът беше по-интересен. Тогава в оркестъра нямаше кларинетист, а пък на диригента му трябваше такъв музикант. Той знаеше, че чичо ми е свирил на кларинет и видя възможността аз да продължа „семейната традиция“. Чичо прати кларинета по куриер и така станах кларинетист.

За добро или за лошо, и тази ми музикална роля не мина точно по план. Диригентът, който за кратко в детството си беше свирил на кларинет, успя да си спомни как се свири до мажор и ми я показа. Въпреки, че не беше кларинетист, той често се опитваше да ми помогне по пътя, но голяма част от тънкостите на инструмента останаха скрити. Преходът между „ла“ и „си“ от първа октава беше първият много стръмен хълм, който изкачих с много трудности. След няколко месеца на упорити опити и звуци, които могат да се оприличат на кръстоска между мяукането на яростна котка и дъскорезница на пълни обороти, успях да изсвиря „си“, че дори и да мина във втора октава. Тъй като нямах учител, който да ме напътства, нямаше друг кларинетист от когото да се уча, нямах учебник, по който да работя, както и нямаше партитури в оркестъра за кларинет на повечето произведения, аз се обезверих и спрях да се упражнявам. Свирех само от репетиция на репетиция, затова и не станах добър кларинетист, въпреки годините, в които бях част от този оркестър.

За съжаление, на музикалните ми желания през гимназиалния период винаги съм гледал през призмата на разочарованията с кларинета. Тези години са наситени от опити да свиря, но тъй като си мислех, че „не ставам“, тези опити не бяха с нужното търпение и упоритост и следователно бързо се отказвах. Пак хващах китарата, учех се на нещо дребно от интернет, но то не ставаше веднага, което подкрепяше теорията ми, че не ставам и аз я пусках. За кратко имах и синтезатор, после го продадох да си купя нова китара, но не бях уверен, че може да се случи нещо и бързо се предавах. Въпреки това, тогава се разви и любовта ми към слушането на музика. Бях залепен за слушалките. Музиката ме пренасяше в много и различни светове, някак си осъзнавах силата, влиянието и тежестта на творчеството в човешкия живот и исках и аз да съм част от такова нещо. Това ме връщаше обратно към несполучливите опити да свиря. Гледайки в ретроспекция на този период, решението е много просто! Как съм искал хем да съм добър, хем да не се упражнявам?Вече на прага на осемнадесетгодишнината си, когато се колебаех дали да не кандидатствам в НАТФИЗ, защото участвах и в младежка театрална формация, един ден майка ми ,,подхвърли“ идеята да пробвам и в Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Не че не ми е минавало и друг път през главата, но този път наистина се замислих. Не исках да работя просто някаква работа, исках да обичам това, което правя, а нищо не обичах повече от музиката. След това споменах идеята на диригента на оркестъра, той реагира съвсем нормално. Не се опита да ме откаже, да ми обясни, че не ставам, а дори напротив, реакцията му беше, все едно му казвам нещо, което той вече знае. Точно от това имах нужда, хванах китарата и от този момент осъзнах, че за да има някакъв шанс да успея, трябва да вложа всичко, което имам в това нещо и то някой ден, евентуално, може и да се случи. Дадох всичко от себе си, подготвих се и успях да вляза в НМА с Поп и джаз китара. Вече официално тръгнах по пътя на професионалната музика.

Имал си удоволствието да свириш с много състави на различни сцени? Успя ли да намериш твоя любим стил или намираш по нещо във всеки един? Имаш ли любими моменти на сцената?

Драго: Тъй като аз бях, и до някаква степен още съм, запален повече към музиката, отколкото от китарата, пък и съм на една ,,крехка“ възраст, трудно мога да говоря за любим стил. Музиката е необятно изкуство, а в съвременната некласическа музика, често има нещо ново. Според мен истинският музикант винаги трябва да преоткрива както музиката на отминалото време, така и музиката на днешния ден.
В студентските си години се опитах да участвам във всичко, до което имах достъп. Китарата е инструмент с много лица и понякога те нямат нищо общо, въпреки че инструментът уж е един и същ. В Биг Бенда се докоснах до различни видове джаз, фънк, фюжън и блус. По студентски проект съм участвал в латино състав, воден от Калин Вельов. Свирил съм поп, блус и рок в различни състави.
Музиката е нещо прекрасно и има хора, които отделят повече време на това да ѝ слагат етикети, да я категоризират и да се делят на „отбори“ повече, отколкото трябва, вместо просто да се потопят в нея и да я оставят да им каже каквото има да им казва.
Всеки момент на сцената, в който нещата се получават и заедно с останалите музиканти, усмихнати до уши, свирим заедно, тогава ѝ се усеща най-силно енергията на публиката. Това е моят любим момент. Но ако трябва да бъда по-конкретен, изплуват две случки. И двете са обвързани с импровизирани сола, едното беше в Sofia Live Club, другото на сцената на AtojazZ 2019г. с бенда на академията.

Като концертиращ музикант и педагог как успяваш да намериш баланса? Смяташ ли, че тези две роли се допълват?

Драго: Според мен, балансът се намира тогава, когато знаеш възможностите си и не поемаш повече, отколкото можеш да свършиш. Разбира се, това е много по-лесно за казване, отколкото за изпълняване и няма как човек да не стъпва накриво от време на време. Ролите могат да се допълват, стига музикантът да прави активни опити да разбие музикалните си инстинкти на съставни части и да се научи как да ги обясни на разбираем език. Ако това условие се изпълнява, концертната дейност е много важна, защото нейният анализ винаги дава уроци, които той самият научава и после предава на учениците си. Освен това смятам, че педагогът, който има активна концертна дейност, може да бъде изключително вдъхновяващ за своите ученици и да бъде още по-полезен в заниманията си с тях.