МУЗИКАТА – ПЪТ КЪМ СЕБЕ СИ

Никога не е късно да започнеш да се занимаваш с музика

През следващите седмици предстои да ви запознаем с учителите в Сдружението за изкуство и култура „Мюзик Плей“ и тяхната мисия. Пъстроцветният екип е обединен от любовта си към изкуството и стремежът да помогне на всеки, който пожелае, да навлезе и да опознае този специален свят. В нашата нова рубрика „Разговори за музиката“ ще говорим по важни въпроси, свързани с тази тема.

Първата ни среща е с Петя Цветанова, която занапред ще води тази рубрика. Тя ще представи пред нас каква е нейната лична задача, която следва и как успява да реализира идеите си в нашето пространство, запазено за музика.

Здравей, Петя! Как реши да се занимаваш с изкуство?

Петя: Случвало ли ви се е просто да знаете, че трябва да направите нещо? Това е от тези моменти, когато просто го правиш. Така се случи и при мен. Имам чувството, че не аз избрах пианото, а то мен. Аз съм от семейство на учители, инженери, лекари…нито един музикант, който да ме подтикне в тази посока. Средата ми не предполагаше това отдаване на изкуството. Това и е една от причините да започна сравнително „късно“ да свиря на пиано. На цели 7 години! Знаете, че в къщата работим с малки съкровища още от 3-годишна възраст, които преди да станат на 4 вече имат концертни изяви пред голяма публика. Така като се замисля, звучи като да съм била закъсняла (смее се). И да се върна към въпроса. На 7 години, в първи клас, просто отидох до школата в родния ми град, записах се, без да питам мама и тате, абсолютно сама. После ги уведомих, че трябва да платят месечната такса. Така като детска прищявка започна всичко. Мисля, че дори и моите родители не очакваха, че нещата ще продължат в тази посока. За няколко месеца в школата изключително много напреднах. Нямах пиано вкъщи, но ходех да репетирам всеки ден, когато нямаше други ученици. Материалът, който ми даваха, не ми стигаше и си измислях моя музика. Обичах да импровизирам. Много бързо моята учителка ме изпрати в музикално училище. Всъщност реших да кандидатствам в музикалното училище в Плевен 20 дни преди изпита, което в момента ми звучи като лудост, виждайки с настоящите ми ученици каква сериозна подготовка е нужна, за да се минат успешно тези приемни изпити. Попадайки в тази среда, вече пътят ти е предопределен: училище, музикална академия, концерти, изпити, конкурси. В 12ти клас реших да кандидатствам в два факултета в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ и така всъщност завърших две специалности: пиано и музикознание. Жаждата ми да научавам повече не стихва и до ден днешен и продължавам да съм вечният ученик. Тази жажда ме заведе в най-големия университет за изкуства в Австрия – Университет за музика и сценични изкуства във Виена, след това защитих и докторска степен. Понастоящем съм гл. асистент в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ и продължавам да уча, да се развивам и да се задълбочавам в изкуството.

Труден ли бе този дълъг път, който описваш?

Петя: Да! Всеки, дръзнал да тръгне по професионалния път на музиката, сигурно ще ти отговори така. Музиката е капризна, тя иска всичкото ти внимание, време. Изкуството те предизвиква винаги. Кара те да достигнеш собствените си граници и многократно да ги преминеш. Всъщност заниманията с изкуство те изправят пред самия теб, без маски, лице в лице. Това е един труден и дълъг път на себеопознание, на дисциплина, на труд, на себепреодоляване. Адреналинът, който произвежда тялото по време на концерт, се равнява с количеството по време на екстремни спортове. На сцената няма как да измамиш, да се прикриеш. Целият труден път, през който съм минала като професионален музикант, ме накара да се заровя дълбоко в себе си и да открия своята мисия.

Коя се оказа твоята мисия?

Петя: Да помогна на хората да открият себе си чрез изкуството. Всички смятаме, че времето да се научи нещо ново и да се развием е, когато си дете. В преподавателската ми практика се срещнах с много „пораснали деца“ и открих в тези занимания собствената си полезност, а именно да помогна в този път към себеопознаване. Когато човек е вече съзнателен и се обърне към изкуството, процесите, които се случват са много по-различни от това, което се случва в детските години. Дисциплинирането на съзнанието, техническото преодоляване, изучаването на нов език (ноти) се оказва само повърхностната трудност. Всеки от тези ученици, с които съм работила, доста бързо разбира спецификата и е въпрос на време да усвои нещата. Знаете, че при големите хора процесът на усвояване е по-различен от този при децата. Всичко това е педагогическата страна на нещата. Удивителното и специалното в тези срещи е разкриването на личната индивидуалност и душевност на всеки, докато свири. Звукът, страстта, фразата, изграждането на формата са много различни при всеки. Зрелият човек има изградена вече индивидуалност, която прозира зад това непосредствено общуване чрез изкуството. Именно тук е моментът, в който всички тези „пораснали деца“ се срещат истински със себе си. Резултатите наистина са удивителни!

Чувстваш ли се удовлетворена?

Петя: Мога да кажа, че наистина това е чувството, което изпитвам. Благодарна съм, че го има това запазено за изкуство пространство в нашата музикална къща, където можем да творим и да се търсим.

Какво можем да очакваме от новата рубрика?

Петя: Любопитни и интересни разговори с екипа на Мюзик Плей. Ще бъдат повдигнати много въпроси, свързани с развитието на децата и мястото на изкуството в нашия живот.