Носи ли всеки от нас артистичност в себе си?

В палитрата от видове изкуства човек обикновено търси точно това изкуство, което би го изразил най-всеобхватно като творец. Но какво ли би се случило, ако се окаже, че може да избереш повече от едно? За това ще си говорим с Ирина Първанова, която израснала в семейство на художничка, артистичен баща и брат кинорежисьор, днес е професионален музикант и актриса. Умее да свири на пиано, арфа, да играе, пее, танцува, а понякога защо не и да порисува.

Кога и как започна твоят път в изкуството?

Ирина: Може да се каже, че пътят ми в изкуството е започнал още докато съм била бълбукащо мехурче в корема на мама, която освен че е художник, винаги докато рисуваше, слушаше само класическа музика. Тя е човекът, който ме въведе и ми показа красотата на всички видове изкуства, но едно от тях ме спечели най-много, когато бях на пет години, и това бе балетът. С нея гледахме „Лебедово езеро“, аз потънах в приказния свят на танца и тогава избрах – ще ставам балерина. Веднага бях записана в балетна и танцова школа „Бисер“, скоро след това имах изяви пред публика и по всичко изглеждаше, че това ще е моята професия. Междувременно като част от професионалната ми подготовка започнах да се занимавам с пиано и солфеж, а може би и защото брат ми вече свиреше и както правят по-малките деца – копират по-големите(смее се).

Но както често се случва в живота, точно когато правиш планове, съдбата решава да те изненада с нещо различно. Днес вече не помня самата причина да се откажа от балета, помня само, как ме увещаваха, че при моята музикалност, ако се захвана сериозно с пианото, ме чака дълъг професионален път. Е, щом ще е дълъг, казах си – тогава нека да е пианото, а балетът остана за удоволствие. Съдбата продължи да ме изнендва, защото само няколко месеца преди приемния изпит, си счупих лявата ръка и то два пъти един след друг. Това доведе до по-късно кандидатстване в музикалното училище, след три години и вече с друг инструмент  – арфа. Приета бях, без повече счупвания (за момента) на ръката в класа по арфа на проф. Христова и Андонян.

След музикалното училище последва Музикалната академия в София, отново арфа при проф. Христова, а по-късно и музикална педагогика. Така естествено се превърнах в професионален музикант, който обаче продължи да танцува, макар и само по клавишите на пианото и струните на арфата. Но съдбата не искаше още дълго да плувам комфортно в познати води и затова ме хвърли в дълбините на едно ново море, ново изкуство – теaтъра.

Как се насочи към театралното изкуство?

Ирина: Не знам кое точно наклони везните в моя живот, кое ме накара да дръзна и надникна и в това вълшебно изкуство. От съвсем малка обичах да съм на сцената и под светлините на прожекторите. Възможно е и да бях отново повлияна от изборите на брат ми, който в този момент беше студент по кинорежисура в НАТФИЗ. Така едно лято реших да кандидатствам като на шега там, с материали, които намерих в нашата библиотека и за голямо мое щастие и изненада ме приеха още от първия път. Ами сега  – не знаех какво ще стане с моя  започнат „дълъг“ път в музиката, но съдбата реши да се намеси, отново си счупих лявата ръка.

В крайна сметка успях да завърша и актьорско майсторство за драматичен театър, в класа на проф. Сн. Танковска. Може да се каже, че си напълних шкафчето с дипломи. Моят път в изкуството реално е кръстопът от изкуства, чиито различни пътища се пресичат в…мен.

Накъде продължи пътят ти след завършването на образованието?

Ирина: В много и различни посоки, както бе и до този момент (смее се). Може би на някого ще съм позната като водещата на предаването „Без думи“ по БТВ –  Раши. Други може да са чували гласа ми преди години в Радио Fresh! или докато пеех в църковния хор на руската църква. Днес ме познават от сцената на Сатиричния театър „Алеко Константинов“, в спектаклите „Името“ и „Странната двойка“, където си партнирам с едни от най-добрите и популярни актьори в страната. Познават ме и от сцената на различните оркестрови състави  – Софийска филхармония, Софийска опера и балет, Симфониета Видин, Враца, Шумен, Ямбол, където съм свирила под диригентската палка на Емил Табаков, Константин Илиевски, Максим Ешкенази и много други, както български, така и именити гост-диригенти.

Днес отново съм водеща в телевизионно предаване, с ново предизвикателство от съдбата – предаване за българска народна музика „Откакто свят светува“ по БНТ 2. Свиря, играя, снимам и не на последно място преподавам на деца – признавам си, не ми е скучно (смее се).

Според теб кое изкуство е най-силното изразно средство? Каква е сцената през призмата на музикант и на актьор?

Ирина: След толкова години опити с различни изкуства може би за мен музиката е най-силно въздействащото на аудиторията изкуство. Но то, както много дава на музикантите, така и много взема. Изисква ежедневно себеотдаване, постоянство, упоритост от най-ранна детска възраст, а резултатите са плод на много години усилия. Може би точно заради това като малка винаги след моя концертна изява, бях недоволна от себе си, никога не се чувствах перфектна и ми липсваше свободата, която ми даваше балетът. Точно това усещане по-късно ми донесе театърът и го преоткрих на сцената като актриса. След толкова години сценичен актьорски опит, мога да отбележа, че успях да пренеса усещането за свобода и удоволствие и в музикалните ми изяви.

Артистичността помага ли ти за преподаването?

Ирина: Именно и към това се стремя с моите ученици – да развия артистичността у тях, да чувстват, когато изпълняват дадено произведение и да предадат това чувство на публиктата, без да се страхуват от грешките, защото доброто изпълнение е не безгрешното, а това, което успее да въздейства, да вълнува, да се помни.

Разбира се, всеки човек носи в себе си в различна степен артистични и музикални заложби, но всеки ги има и само трябва да пожелае да ги развие. Наблюдавам в децата, които са по-затворени в себе си, че чрез музиката те започват да освобождават емоционалността си. Заниманията с музикален инструмент развиват не просто двигателни умения и четене на ноти, а най-вече въображение, емоционална и психическа зрялост.

Какъв е твоят начин на преподаване?

Ирина: Всяко дете ме провокира различно и извиква различна Ирина (нали съм актриса, би трябвало да имам поне 100 лица) и както се казва в една поговорка „каквото повикало, такова се обадило“  – така и аз, с някои деца съм тиха и кротка, с други доста по-строга. Много често артистичността ми помага по-лесно да достигна до децата, да обясня материала, да постигна задачите на урока. Често и самата аз се изненадвам от творческият ми подход на преподаване, защото нямам предварителни модели на поведение, а изхождам винаги от нуждите на детето пред мен.

Каква е крайната цел, която искам да постигна с децата?

Ирина: Не знам, може би просто – любов към музиката и всяко от другите изкуства. Аз не ги деля, за мен те всичките се преплитат и са едно, те са общуване и желание да изразиш себе се, а само изразните средства са различни.

Какво според теб означава да бъдеш артистичен? И има ли пресечна точка между актьорските заложби и музиката?

Ирина: Както казах, изкуството като цяло за мен е общуване, а артистичността помага да се почувстваш свободен и смел да изразиш себе си по-ярко, да представиш личното си усещане за материала, който интерпретираш. Ако си зададем въпроса защо искаме да слушаме един и същ изпълнител, който свири много познато произведение, което сме чували десетки пъти, мисля, че отговорът ще е именно този –харесваме неговия личен отпечатък в интерпретацията. Според мен артистичността ти дава смелостта, „крилете“ да се почувстваш свободен да изсвириш, дори изживееш музиката, по начин, който ти харесваш и чувстваш, без да се страхуваш дали ще си разбран от всички.

***

Театър, музика, танц и изобразително изкуство – всички те ни дават огромен арсенал от възможности за себеизразяване. Гмурването в техните дълбини винаги открива пред нас необятни светове. Срещата с човек, събирателна на всичко това, винаги ми е действала особено вдъхновяващо! Благодаря на Ирина, която ни разказа за себе си.