Мястото на конкурсите в обучението по музика

Може ли музиката да бъде състезание? Дали музикалните конкурси убиват непосредственото отношение на музиканта с изкуството? Тези многопластови въпроси, които водят до нееднозначни отговори, стоят с пълна сила пред всеки педагог в заниманията му с неговите ученици. Усилието и преодоляването, които изискват подготовка за такъв тип форуми, със сигурност допринася много в развитието на учениците, но кога е подходящо да ги изправим пред такова предизвикателство? Днес ще разсъждаваме върху тези теми заедно с един от най-новите членове на нашето музикално семейство –  талантливата и лъчезарна Велина Петкова.

В моята лична класация за трудни за овладяване музикални инструменти цигулката държи първото място 🙂 Спомняш ли си как избра именно нея за твой инструмент?

Велина: Започнах пътя си с музиката още на 4-годишна възраст в родния ми град Варна, когато родителите ми ме записаха да пея в детски вокален ансамбъл „Сребърни звънчета“. Там вокалният педагог Юлия Недева обърна внимание на моята музикалност и предложи на родителите ми да започна да уча някой музикален инструмент. Щом ме попитаха искам ли да свиря на нещо веднага в мен изникна желанието за цигулка. Другата ми опция за избор беше пианото, което в моето детско съзнание, ми се струваше не толкова интересно. Представях си как трябва само да натискам някакви „копчета“ /клавиши 😊/, за да свиря. А цигулката изглеждаше толкова интересно и толкова лесно. Скоро разбрах, че може би не е съвсем елементарна работа, когато родителите ми купиха цигулка и я донесоха вкъщи, а аз я грабнах в желанието си да свиря, търках ли, търках лъка по струните, но звук не излизаше. Тогава бях леко разочарована, но нямах търпение за първия урок, за да видя как свири това „нещо“. Така, на 6-годишна възраст, се озовах в НУИ „Добри Христов“ в класа по цигулка на моята първа учителка Ганка Чепишева, която с любов и търпение години наред ме въвеждаше все по-надълбоко в света на музиката. Толкова разнообразни са емоциите, които съм изпитвала в нейната стая в училището, в която мина толкова голяма част от детството ми, че наистина е трудно да бъдат изказани в рамките на това интервю. Трепет към непознатото, неувереност и страх дали ще се справя, но и радост от успеха, понякога срам, понякога гордост, понякога нерешителност, а понякога смелост, която надхвърля собствените ти очаквания към самия себе си. Но над всичко това ЛЮБОВ. Любов към музиката, която в моите ръце имаше само едно изражение и то беше ЦИГУЛКАТА. След толкова години посветени на това, един музикант започва да се чувства себе си едва тогава, когато е с инструмента си, а когато той е далеч от него, сякаш губи част от своята идентичност. Затова обикновено не се разделя с него за дълго и той му става начин на живот. Първият ми урок никога няма да забравя. Слушах с интерес за частите на цигулката и много се вълнувах, въпреки че с влизането в стаята ме обзе страх и се скрих зад полата на майка ми, а май че си и поплаках… Въобще една много странна и емоционална първа среща с цигулката. А ето ни днес…цял живот заедно. Та, за да обобщя как я избрах не знам точно…Божа работа. Май не аз избрах нея, а тя ме избра мен.

Музикалното изкуство има и една друга страна – състезателна. Какво мислиш за музикалните конкурси? Каква част са те от твоето развитие като инструменталист?

Велина: Музикалните конкурси за мен са най-общо казано едно много странно нещо. Хубаво странно нещо. Състезание, в което участваш със съзнанието си и с инструмент в ръце. Полето ти на действие е сцената, а този, с когото се състезаваш, си самият ти. Конкурсите са от много голямо значение за развитието ни като музиканти. Не само заради печеленето на награди, което наистина е приятно и е стимул и удовлетворение за добре свършената работа. Но когато излизаме на сцената, слушателят не се интересува колко награди имаме зад гърба си или кой как някога ни е оценил. Това помага на нас самите, да придобием опит и да имаме самочувствие, за това което реално сме, което да ни помогне да покажем по възможно най-добрия начин възможностите си и подготовката през която сме преминали, за да стигнем до тук. Публиката идва с очакване да съпреживее нещо, заедно с теб. Да, ти я водиш някъде в своя емоционален свят, но с нея сте в диалог. Не си ти горе, а тя долу. Заедно сте. И когато „оставиш“ биографията си преди да се качиш на сцената, започваш да говориш на нейния език и и даваш това, за което е дошла, а именно чиста, искрена и смирена емоция. Защото ти си там, заради публиката, а не тя заради теб. Ти и даваш, а в същото време получаваш от нея много повече. Но да…отплеснах се… Най-голямата награда, която човек получава от явяването на конкурс е времето за подготовка преди него, срещата със сцената и опита за надскачане на самия себе си. И тук не говоря за това, свирейки там да свириш дори по-добре от свиренето сам вкъщи. Говоря за борбата със себе си и с характера си. Борбата със собствените ти слабости – с мързела, неувереността, страха, а понякога с прекалената самоувереност и гордост… Смятам, че човек научава много неща за себе си, паралелно с ученето на произведенията от конкурсния материал. Тук е моментът да споделя колко е важно от страна на ученика да усеща подкрепата на своя преподавател и колко окрилен може да се почувства от това да знае, че учителят е горд и удовлетворен от постигнатото. Мисля, че това е един страхотен двигател, който ни помага да продължим напред. Благодарна съм на Бог за срещата ми с моята учителка проф. Елисавета Казакова в НМА, от която научих толкова много и която ми е била опора, и която винаги е знаела точно от какво имам нужда и ми го е давала. А понякога това не е било похвала, а напротив. Затова винаги ще съм и благодарна. В последните години и работата ми с нея съм постигнала най-големите си успехи, не само на конкурси, а и на сцената изобщо.

Ти си един от най-новите членове на семейството на Мюзик Плей и за изключително кратко време се превърна в любим учител на нашите цигуларчета. В твоята педагогическа дейност къде виждаш мястото на конкурсите? С какво е специфична подготовката за такъв тип форуми и различно ли е от страна на педагога, а не на изпълнителя?

Велина: Конкурсите са мястото, където имаш стимул да дадеш всичко от себе си в името на най-доброто изпълнение, на което си способен, имайки конкуренция насреща и възможност за награда накрая, и това ги превръща в едно отлично средство на педагога да предизвика ученика си към по-задълбочена самоподготовка. Поставяйки ученика в такава ситуация, той самият става много по-ангажиран със своето собствено развитие и много по-стимулиран да полага усилия, за да напредва. Много важно е за един учител да познава силните и слабите страни на ученика си –  както в свиренето, така и в психиката му. Да имаш добра преценка за това кога е точният момент да го пратиш на конкурс, за да бъде той стимулиран повече отколкото уплашен, за да бъде достатъчно подготвен, но и да получи стимул за повече работа, ако е станал апатичен към собственото си развитие. Струва ми се, че това да подготвиш дете за конкурс е много по-трудно от това ти самия да си явяващия се. Някак си иначе нещата са в твоите ръце, а като преподавател вършиш цялата работа по подготовката предварително, но на сцената накрая не си ти. Отговорността е голяма и наистина трябва предварително да се е изградила силна връзка между учителя и ученика. Връзка на доверие. Доверие, че учителят знае най-добре от какво имаш нужда, дори и да не ти се вярва. А както казах по-рано, това не винаги е това, което на ученика му се иска. 🙂

Какво мислиш за новия начин на провеждане на конкурси и концерти, който бе наложен от пандемията?

Велина: Радвам се, че въпреки условията на световна пандемия, концерти и конкурси продължават да се състоят. Зароди се съвсем нов начин за провеждане – онлайн. Едно напълно различно преживяване, но и възможност все пак музикалният живот да се запази една идея по-близо до нормалното. По този начин ние като музиканти продължаваме да имаме стимул за развитие и сцената не ни е отнета. Не сме лишени от публика. Има някакъв чар в това да влезеш с музиката си в дома на хората, които чакат да чуят изпълнението ти. Физически сме разделени, но в някакъв смисъл по-близо от всякога. Цели семейства слушат от хола си, например по пижами… Шантаво, но уютно и стоплящо в дни като тези, в които живеем.

Много често се получава сблъсък в представата на едно дете какво трябва да е изучаването на един инструмент – занимание за удоволствие или прецизно вглеждане в детайлите? Този сблъсък често произвежда фрази като: „Добре, Петя, какво значение има с кой пръст свиря, като аз свиря за удоволствие?!“ И тук идва въпросът дали удоволствието може да бъде убито от подготовката и явяването на конкурс? В моята лична практика се оказа, че не тази състезателна част само подхранва апетита и желанието за свирене, но решението винаги е строго индивидуално.