МУЗИКА И ПОЕЗИЯ

Да живееш в поетичния свят на музиката

В музикалното семейство на Мюзик Плей е събрана палитра от таланти. Това е огромна ценност, която допринася за пълнокръвното представяне на света на изкуството пред нашите възпитаници. В днешното издание на „Разговори за музика“ ще ви срещнем с една от опорите на нашите малки музиканти на сцената – Живка Ляскова и ще я оставим да ни потопи в своя поетичен музикален свят.

Здравей! Когато сме малки, светът е едно цяло и изкуствата се преплитат, създавайки ярки образи в съзнанието ни. Спомняш ли си моментът, в който се влюби в пианото и в музиката, и кога реши, че това ще е пътят ти?

Живка: Нямам спомен за първа среща с пианото. За мен то винаги е било част от къщата, от звуците и ароматите в нея, защото, ако не знаете, пианото има уникален аромат. Обичах и още обичам да вдишвам аромата му и да галя клавишите. Сякаш общувам с живо същество. Да… Първа среща нямам, но в съзнанието ми се е запечатало нетърпението, с което чаках да се покатеря на стола с три дебели възглавници на него. (Все пак едно малко тригодишно момиченце трябва да успее да стигне до клавишите, нали?) Все едно се възкачвах на трон. Първият ми преподавател по пиано беше „другарката“ Вълканова. Тогава си мислех, че другарка означава учител. Тя положи основите, научи ме на „азбуката“ и винаги ще пазя топли спомени за нея. Но истински отпечатък в живота ми остави моят втори преподавател, Елена Станева. На нея дължа изграждането ми като музикант и до голяма степен като човек. И така, да се върна малко назад. Колелото се завъртя. Записаха ме на солфеж и пиано. Първо като „слушател“, после като „нуличка“ и накрая като „нормален“ ученик. Помня как бабите ни водеха на уроци по солфеж, возейки ни в детските колички. (Такива едни на шарени райета, с три колелета. ) Толкова малки сме били! А след уроците ядяхме толумбички с боза за награда. С много от тези деца минахме през целия път на обучението в музикалното училище в Пловдив, а след това и Академията. И сега, макар разпръснати по света, вече пораснали хора и завършени музиканти (ако съществува такова понятие изобщо), все още поддържаме връзка един с друг. Истината е, че имахме много добри преподаватели, които не само ни обучиха добре, но и ни вдъхнаха любов към музиката и създадоха специална връзка между нас. Хора като проф. Роксана Богданова – моят учител по пиано в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ гр. Пловдив. Величка Настрадинова – по камерна музика, невероятно фин, интелигентен, любящ педагог и на първо място човек. И не на последно място, самият проф. Асен Диамандиев, при който имах честта да уча солфеж. Дали съм взела решение за пътя си, не мога да кажа. Просто вървях по него. А може би съм нямала избор и музиката сама ме е избрала?

Когато свирим заедно, музиката ни свързва по необикновен начин. Една от ролите на пианистите е да сме подкрепа на солисти – певци, инструменталисти. Да си корепетитор означава да можеш да слушаш, да следиш, да се превръщаш в цял оркестър и да помагаш на изпълнителя. Кое е твоето най-любимо превъплъщение с пианото?

Живка: Влюбих се в ролята на корепетитор още в училище. Всеки минал по този път знае, че пианистите изучават дисциплина „Съпровод на пиано“. С две думи трябваше да „издирваме“ съученици, които свирят на някакъв друг инструмент и да ги „склоняваме“ да се упражняват с нас. Поне така казваха преподавателите, които се опитваха да ни помагат в това „издирване“. За нашите съученици беше по-скоро услуга, която те правеха за нас, пианистите. А сега малко „по-сериозно“ ще добавя, че именно в тези часове доразкрих себе си в музиката. Свирейки с различни инструменти и хора открих, че това ми доставя неимоверно удоволствие. Между солиста и неговия корепетитор се създава специална връзка, която трудно може да бъде описана с думи. Това да следиш, да подкрепяш, да „дишаш“ с човека, с когото музицираш, е невероятно изживяване. Да бъдеш едновременно „патеричка“ и оркестър, учител, ученик и приятел… Толкова много неща се преплитат в това. Съпровождала съм цигулка, виола, глас, тромпет, свирила съм в оркестър. Именно, не „с“, а „в“ оркестър. Изпълнявала съм партията на клавесина в Сюита за оркестър 2, си минор от Й. С. Бах. Единствено поради тази причина дотогава понякога съжалявах за избора си на инструмент, защото пианото по-често е солиращ инструмент, отколкото част от оркестъра, но ето, че се сбъдна и това мое желание. Щастлива съм, че сега отново имам удоволствието да бъда корепетитор. Тази възможност ми бе предоставена тук, в Мюзик Плей и аз с радост подкрепям първите стъпки на децата в тази насока. Старая се да им показвам колко хубаво и дори забавно е да свирим заедно. Насърчавам ги да не се страхуват, че ще сгрешат. Човек се учи и от грешките си, нали? А и в това е силата на екипа – да се подкрепяме един друг и всеки със своята уникалност и цветност да допринесе за изграждането на единно цяло.

Всеки човек, свирещ на музикален инструмент, рано или късно намира опорни точки и в останалите изкуства в своите интерпретации. Освен със средствата на музиката, ти боравиш много добре и със словото. Можеш ли да ни споделиш малко от твоя поетичен свят?

Живка: Моят тъй наречен поетичен свят е изцяло на показ. Имам предвид, че човек дръзнал да нагази в дебрите на този вид изкуство трябва да е наясно, че излага душата си на показ и да е готов на това. Тук изобщо не коментирам реденето на рими. Те безспорно са важни. Боравенето с думи е висш пилотаж, който е необходим, за да съумеем да изкажем това, което излиза от глъбините на сърцето ни. Да го облечем, да го поднесем така, че да стигне до сърцата на хората. А аз дали бях готова за това, за което говоря? Може би съм била, но ще Ви споделя нещо, което ще Ви разсмее. Мислех, че мразя поезията. Дълги години. Категорично! Докато един ден преди вече единадесет години, думите не започнаха да напират в мен. Съвсем не знаех какво се случва и бях объркана, но в един момент се подчиних на този разгарящ се огън и… прописах. Това, което разбрах с времето е, че истинското изкуство е изстраданото, изживяното изкуство. То се ражда от най-дълбоките места в душата. Има ли го, пробива си път и не пита. Ти просто нямаш избор. Така е и с поезията. Тя те изпива, гърчи, въздига, размива, лекува, влюбва. Знам, че всяка дума има своето послание и уникално звучене. Стиховете се раждат със своите фрази, дъхове, динамика – също като музиката и имат своя собствена мелодика. Обичам да пиша и за деца, и за възрастни. Няма забранена тема. Единствено условие е да е истинско.

Помага ли ти поезията в часовете ти по пиано?

Живка: На този въпрос не мога да дам конкретен отговор. Всичко е толкова преплетено, че е едно неделимо цяло. Едно от основните неща, които ме научи поезията е да бъда искрена към хората без да се страхувам от това. Търся директен контакт със сърцата им и ги допускам съответно до мен. Поезията ме научи да бъда смела, да бъда открита, да бъда себе си. Направила ме е по-проницателна, по-наблюдателна, защо не и по-общителна. Всичко това е важно за връзката между учител и ученик, а тя пък от своя страна е важна за успеха в резултатите от заниманията ни. Ако питате дали редим рими в час. Още не. Но знае ли човек! Нали се учим докато сме живи?

Искаш ли да кажеш всичко със една прегръдка,
нищо, че от нея малко ще боли.
Протегни ръце и само за минутка,
моя свят потаен разбери.
Можеш ли душата ми да стоплиш със милувка,
зъзнеща сред шумните тълпи?
Тихичко ела и без преструвка,
леко, със любов я докосни.
Искаш ли да грейне на лицето ми усмивка,
по детински чиста,
тъй че слънцето да се смути?
Могат ли да видят всички,
че с една прегръдка,
ще си кажем всичко – Аз и Ти.