Пътят към свободното себеизразяване

Петък е и е време за поредната доза “Разговори за музика”! Днес ще се срещнем с нашата прекрасна Сребрина Минева, с която ще поговорим за силата и магията на човешкия глас. Тя ще ни сподели за личния й път към откриването на нейния глас и за пътя, през който преминава заедно с нейните ученици. 

Как откри своя глас? 

Сребрина: Историята показва, че съм започнала да го търся още като съвсем, съвсем, малка… Моите родители и до сега не спират да разказват как през първите две години от живота си съм плакала постоянно, ден и нощ, без почивка и с цяло гърло! Така че търсенето е започнало съвсем отдавна… и не спира и до днес. Всеки ден, всеки нов проект или ново произведение, което уча разкрива нови качества и умения на гласа ми. А усещането да се изненадаш сам и то приятно, е много окриляващо.
Пътят е дълъг, а желанието да тръгна по него се зароди още на 4, 5- годишна възраст с първите научени песни. Последваха цели научени албуми (на Бийтълс например). Тогава вече знаех, че искам да стана певица.  На тази възраст започнах да свиря и на пиано. 

Какви са стъпките, по които мина, за да развиеш таланта си, за да постигнеш мечтата си?

Сребрина: Приемането ми в хор „Добри Христов“ беше знаково. Там развих много дисциплината и таланта, както и затвърдих вярата си, че искам да пея завинаги. Последва музикално училище, където започнах с валдхорна, а след това и класическо пеене. Там се зароди и любовта ми към оперното изкуство. За мен това изкуство беше една магия, блян да бъда част от този синтез на всички изкуства – музика, театър, сценография, танц… Така продължих обучението си с класическо пеене в Нов Български университет, където завърших бакалавър.  След това животът и музиката ме отведоха в Италия. Там открих Маурицио Торели – педагогът, който ми подаде верния ключ за моя глас. Учила съм още при Бонка Къдриева, Наталия Афеян, Маурицио Торели, Елизабета Ломбарди, Дарина Такова, Райна Кабаиванска, до днес работя с Ермила Швайцер… и от всички съм научила много, не само за пеенето, но и за живота, и за света на музиката. Днес съм щастливка мой ментор и учител да бъде невероятната Виолета Радомирска, която ми разкрива нови още по-красиви аспекти на моя глас.

А формулата общовалидна ли е? Къде всъщност се намира истинският глас на всеки?

Сребрина: Пеенето е много специфично музикално изкуство… При свиренето на инструмент, държиш инструмента в ръцете, виждаш го, знаеш с какво разполагаш, с какво качество, каква големина… При певците инструмент и изпълнител са едно и също нещо. Трябва да се научиш да използваш мускули, които не си подозирал, че може да управляваш. Трябва да търсиш себе си, буквално, защото всяка емоция, всяко настроение се отразява на инструмента ни.
Учим се да дишаме по начин, който да подпомага пеенето. Защото въздухът е храната на гласа, стойката трябва да е изправена, тялото активно, но не стегнато… И понеже всеки човек е различен, всяко тяло и глас са различни, затова и подходът е много индивидуален. Човешкият тембър е като пръстов отпечатък – неповторим. Има базови основи и правила, които са за всички, но от там пътят до откриването и владеенето на гласа – красив, чист, свободен, е много индивидуален и неповторим. Няма сравнение за период от време, в който се случва, няма сравнение за бързината, с която се случва, и няма човек, който може да ти каже точно какво може да постигнеш! Нещата зависят от самите нас в много голяма степен… Това е път на търсене, който всеки ученик извървява сам, но с верните напътствия от своя педагог, докато не постигне мечтаното ниво на свобода в изразяването, пеейки.
Колкото повече откривам своя глас, толкова повече откривам и себе си. Нещо като пълна хармония между душа и тяло… май за това се борим всички, нали?! Е, пеенето изисква тази хармония, за постигане на максимален резултат … или поне за мен е така.

Какво ти дава работата с деца като педагог?

Сребрина: Децата са чиста радост и любов! Те са прекрасни и колкото повече им даваш, толкова повече получаваш в замяна! Виждам блесналите им очи, когато изпея нещо за тях, виждам реакциите им, когато изпея нещо, което не е по вкуса им… чисти и неподправени. Прекрасен коректив! Когато идват на урок, първо отделяме две или три минути, за да ми разкажат какво им се случва, как се чувстват… да ми се похвалят за нещо или да ми се оплачат. След което с чисти сърца и умове започваме да се учим, как да покажем гласа си, красив и свободен като самите тях. Има деца, които намират по-бързо вярната пътечка, по която да тръгнат, и такива които се борят по-дълго време…, но в крайна сметка от голяма важност е постоянната работа и желание, с което те работят не само с мен, но и сами в къщи. Когато изкачим още едно стъпало към целта, виждам щастливите им усмивки. Тогава знам, че са усетили тази свобода и красота на звука, която е минала през цялото им тяло, за да изгрее на лицето им. Какво по-хубаво! Тръпки!

През изминалата учебна година ти работи активно и със студенти в специалност класическо пеене в Нов български университет. Различно ли е предизвикателството да работиш с големи хора?

Сребрина: Да, имам радостта да преподавам и на прекрасни студенти от Нов български университет, големи момичета, дами, с които споделяме общата страст към класическата музика. Страхотно е… имам пресни спомени от певчески проблеми, с които съм се справила и помагам на тях да минат по-бързо. Освен това и в момента съм действащ артист. Моята концертна дейност като солов изпълнител и като част от състава на Смесения хор на БНР продължава да ме изправя от първо лице пред предизвикателствата, с които се сблъсква всеки изпълнител. Знам точно как се чувстват моите студенти преди концерт, преди прослушване, преди представление… това чувство не отминава… по-скоро го опознаваме по-добре.

Преподаването на възрастни хора или на деца, класическо пеене или популярно, не се различава много. Когато човек пее, понеже той самият е инструментът, е много чувствителен и така да се каже разголен: ето ме, това съм аз, с това разполагам…Затова преподавателят трябва да е внимателен, с усмивка да напътства спокойно, да коригира, осъзнавайки, че, посочвайки грешките, той може да обиди…. Всеки учител трябва да не губи търпение и да вярва във възможностите на ученика си. Когато работя с големи хора, използвам по-конкретна терминология при обяснението как работят мускулите и цялото тяло въобще. Но образното представяне в часовете също помага, защото при пеенето има много голям елемент и на въображение, тъй като не виждаме инструмента си. Налага се да си представяме различни неща, за да накараме невидимите мускулчета да ни се подчиняват.

А усмивките на учениците ми, когато усетят свободата да пеят, когато чуят красивия глас, който излиза от собственото им гърло…. Тези усмивки са същите както и на малкото дете, което е било на урок преди тях. Те са най-голямата радост! Когато дойде ученик на пореден урок и ми каже, че не е вярвал, че ще може да изпее някоя песен, ария или тон с такава лекота, а днес е реалност – това е радостта. Защото всъщност, те са мечтали и тайничко са знаели, че могат всичко, но е трябвало някой друг човек да им повярва без думи… някой друг човек да не губи вяра и да ги напътства. Щастлива съм, когато споделим такова доверие, когато постигаме резултати и се развиваме заедно и взаимно.

***

В търсенето на правилната вокална постановка човек често намира себе си и подобрява личното си самоизразяване. Да пееш е радост, споделеност, свобода, непосредственост… По пътя в търсене на своя глас се оказва, че човек може да се срещне с него и в пряк, и в преносен смисъл. Благодаря на Сребрина Минева за прекрасното интервю. На мен лично ми се прииска да попея след този вдъхновяващ разговор, а на вас?